Пловдивският „Спортклуб”, днес „Локомотив”, бил откривателят на Димитър Антонов за футболната игра. Заслуга имал един от най-всеотдайните клубни деятели – подполковник Илия Ватов, военен прокурор. Ала първият, съзрял таланта на Антонов и насочил клубните ръководители към привличането му, бил един младеж – на само 17 години. Юноша на клуба, той току-що пробивал в мъжкия тим и също бил колежанин от „Св. Августин“. Той бил и сред най-близките приятели на Димитър Антонов, а неговото име е днес много добре познато – защото той щял да се превърне в една от легендарните фигури на „Локомотив“. А именно, това бил Иван Лазаров, наричан най-често от запалянковци, съиграчи и приятели със своето прозвище – „Червения“.
Именно той насочил клубните ръководители към Димитър Антонов. В продължение на три сезона вратарят защищавал червено-черно-белите цветове на пловдивчани, пораждайки голямо уважение сред българската спортна публика.
Израз на това било включването му през септември 1940 г. в състава на „Славия” София, на практика сборен български тим, за турнето в СССР. Това било връщане на визита, тъй като през август в София бил гостувал московският „Спартак”.
А с изявите си в Москва Димитър Антонов направил изключително впечатление – на чийто фон бледнеели чувствителните загуби на българите (по 0:4 от „Спартак” и „Динамо”). Освен с безстрашния стил на пазене, той станал обект на оживени коментари заради невъобразимия начин, по който отразил една дузпа.
Ето какво писал най-авторитетният български спортен вестник, „Спорт“, за изявите на Антонов:
“Като става дума за неотдавнашните мачове на нашия тим из Съветския Съюз не бива непременно да си спомняме двете поредни загуби в Москва все с 4:0. Но дори и да изскочат в паметта ни, не бива да съжаляваме, защото ще си спомним за действителната звезда на нашия тим – младият симпатичен вратар на пловдивския Спортклуб, Димитър Антонов. Не по преценка на наши хора, а по единодушното мнение на футболните капацитети от Русия, младият Антонов е показал просто изумителна виртуозност в пазенето на вратата си.
Не си ли спомняте описанията на мачовете, в които името на Антонов се споменаваше през ред; не беше ли той, който просто „вадеше” топката от краката на неподражаемия Федотов, не спасяваше ли той вратата си от топки, които му бяха отправяни от най-близо и в най-трудни за покриване положения; не беше ли той разцелуваният от нашите играчи младеж, който предизвика сто хилядната публика на московския стадион да подскочи от изненада, когато спаси двойния удар на прословутата дузпа…”
Известно време „Спорт“ наричал Антонов „героя от Москва“, а колкото до дузпата, чието спасяване се цитира, то станало на 22 септември 1940 г. в мача срещу… „Динамо” Москва, пред 100 000 зрители, препълнили клубния стадион. При това, наказателният удар бил изпълнен не от кого да е, а от един от най-изявените състезатели на „сините” и СССР, който щял да се нареди сред най-големите легенди изобщо на московския клуб.
Това бил капитанът на „Динамо”, Михаил Семичасни – два пъти дотогава шампион на СССР, голмайстор на първенството през 1936 г., отбелязал хеттрик във финала за Купата през 1937 г. – постижение, ненадминато за повече от половин век.
И така, на 22 септември 1940 г. при резултат 3:0 била отсъдена дузпа за „Динамо”. Зад топката застанал Михаил Семичасни, а срещу него бил 19-годишният Димитър Антонов.
Ето какво разказал „Спорт“:
„Отличителното в днешния мач бе…, най-важно, геройските прояви на вратаря Антонов, който във второто полувреме замести Мазников. Той спаси една дузпа, и то по такъв начин, какъвто не е виждан не само у нас, но и тук в Москва, където са свикнали да наблюдават извънредни прояви на вратарите.
Дадената дузпа бе бита от Семисчастний. Антонов се хвърли като пантера и отби, без да може да улови. Семисчастний се спусна отново и от пет метра повтори удара. Във всички подобни случаи това е 100 на 100 гол. Но Антонов успя повторно да плонжира и се “залепи” върху топката. Публиката, която бе затаила дъх за един миг пред разиграващата се драма, избухна в такива аплодисменти, каквито не бяха давани и при отбелязване на техните голове. „Браво, маладец Антонов, замечателно” – се чуваше от всички страни.
А българските играчи, възхитени от тоя подвиг на своя вратар, се спуснаха да го прегръщат. Тази сцена направи особено силно впечатление.”
След няколко години, в специален очерк за Антонов, „Спорт” отново се върнал на знаменития момент при отразяване на дузпата – описвайки го с художествени слова:
„Реферът дава дузпа срещу Славия.
На стадиона сто и десет хиляди зрители замлъкват и чакат да видят какво сега ще направи тоя вратар, от когото видяха толкова фокуси.
Антонов застава на вратата сам. Гледа противника, който спокойно се нагласява и си мисли: ляво или дясно, ляво или дясно, да…
Ф-и-и-и-у-у-у… топката изсвирва след страшния удар към левия горен ъгъл и едновременно с това, по диагонала на вратата, лети Антонов…
Това е една секунда, в която никой не диша.
Топката е отбита на един сантиметър пред фаталния ъгъл, но противникът пресреща тая неверница и с добра тактика, разбира се и с техника, я праща в десния ъгъл…
Отново прозвучава това злокобно ф-и-и-и-у-у-у, което се чува само от вратаря, и в първата стохилядна част от секундата тоя звук засяга вроденото вратарско чувство на Антонов, и той реагира мигновено към десния ъгъл.
Премята се във въздуха и тялото му за втори път пресича диагонала на вратата в обратна посока.
Топката е пак отбита.
Играта спира.Реферската свирка не бе прозвучала. Защо спря играта? Защото това бе невиждана вратарска проява. И свои, и противникови играчи оставят тоя бездушен предмет и се хвърлят към оня, който го одухотвори.
Целуват го мъжете, които до тоя момент играеха без сантименталности. Публиката, която е далеч, му хвърля цветя. Какво значение има едно, две или три на нула, или на едно, или на две, когато мерилото във футбола не е само цифрата?…”
* * *
